Ех, писна ми от мързеливи служители! Писна ми от тяхната безотговорност и така ширеща се нелоялност. Писна ми постоянно да вървя след тях и да им оправям грешките. И на всичкото отгоре постоянно реват, че парите им били малко. А не виждам как да им ги увелича, като не показват необходимите резултати.
Какво ли не опитах, за да ги мотивирам и направя по-отговорни и самостоятелни. Заплаших ги с глоби и уволнение. Увеличих им заплатите, въпреки слабото им представяне. Дори стигнах до крайност, като уволних един от тях с цел да сплаша и задействам другите. Но уви, ефектът беше доста малък и за кратко.
Не знам вече какво да направя! Изтощен съм психически и емоционално. Толкова съм ангажиран с тяхната безотговорност, че не ми остава време да си свърша моята работа. Оставя ли ги сами, нищо не вършат, само висят във фейсбук и пушат цигари.
Имам чувството, че хората се развалиха. Преди не бяха такива и си мисля, че положението с всяка изминала година става все по-зле и по-зле. Защо е така? Какво се промени? И вече съм изправен пред въпроса – въобще има ли начин да се направи нещо по въпроса?
Здравей, мен ли питаш или себе си?
Ти пък кой си?
Аз съм онова, което се промени. Аз съм онова, което много собственици на бизнеси някак си пропускат. А така като те слушам и ти май си се озовал в този колектив на безпомощност и отчаяние.
Ох, вече и гласове започнах да чувам, май полудявам от толкова напрежение. Или може би е от алкохола снощи. Знаех си, че не трябва да пия, но така ми се беше насъбрало.
Дааа, може би и шотовете имат нещо общо със случващото се в момента. Никак не са добре нещата, трябва много скоро да намеря решение. Решение, което да задвижи мързеливците, в противен случай ще полудея.
Спокойно, не полудяваш и Да! Не е лоша идея да спреш с шотовете. Всеки човек има стотици гласове в главата си, но малко хора се вслушват в тях. Някои ги наричат интуиция, други предчувствие, трети – сила показваща им какво точно да направят.
Жалко е само, че в повечето случаи хората са по-склонни да питат някого, отколкото да се вслушат в себе си. И между другото, не е толкова лоша идеята, човек да “полудее”. Защото доста често, именно тогава, започва да живее собствения си живот. Започва да вижда неща, които повечето хора дори и не се осмеляват да си представят.
Ето пак. Да, май трябва да си взема отпуск една седмица и хубаво да си почина. Да събера мислите си и да измисля някаква стратегия, какво ще правя с тези в офиса.
Спокойно не полудяваш! Тук съм, защото чух твоите думи. Усетих, че имаш нужда от малко помощ. Виждам, че си търсещ човек и именно, затова реших да ти дам няколко насоки, върху които да работиш и благодарение на тях, да откриеш отговора на проблема, който те мъчи.
Интересно. И сега какво, на някакъв умник ли ще ми се правиш? И ще ми кажеш ли в крайна сметка кой си ти, щом не полудявам.
Умник! Не бих казал. И да, извинявай за моята несъобразителност, приятно ми е да ти се представя, аз съм “новото време.” Аз съм онова, което пречи на твоите “методи за мотивация”, защото вече не са в крак с мен.
И какво им е на моите методи? Мисля, че проблемът не е в тях, а просто хората са станали мързеливи. Почти всички мениджъри и собственици на бизнес правят същите неща.
Именно. А постигат ли по-различни резултати от твоите? Хората им по-мотивирани ли са?
Ами… май не съвсем , защото почти винаги това е главната тема на разговор, съберем ли се заедно. И какво да направя?
Мисля, че и сам ще можеш да се досетиш, след като ти разкажа, защо твоите методи не работят. Иначе казано, ти използваш методи за мотивация от друго време, дори бих казал друга епоха.
Какво искаш да кажеш?
Ако правилно съм разбрал думите ти в началото, ще си позволя да ги обобщя малко. Ти използваш два основни метода, за да задвижиш хората си. Единият е страх от нещо (глоби, уволнения), другият е стимул към нещо (по-висока заплата). И каза, че имаш само някакви частични резултати. Правилно ли съм те разбрал?
Да, точно така.
А мислиш ли, че можеш всеки месец да увеличаваш заплати или да уволняваш някого?
Методите, които използваш са инструменти от индустриалната ера. Познати са още на мениджмънта като моркова и тоягата.
През индустриалната епоха бизнесът е ценял само физическата измеримост на човешкото същество – неговото тяло.
Защото работата е била такава. От тогава до сега са настъпили огромни промени, както в работата като цяло, така и в развитието на човека като личност. Именно това пропускаш, когато се мъчиш да накараш хората да свършат качествено своята работа.
Какво пък толкова се е променило? Работата си е работа, хората са си хора.
Информацията и технологиите промениха всичко. Достъпната информация направи обикновения човек много по-знаещ и осъзнат. Тя увеличи в пъти неговия ИЗБОР. А технологиите тотално промениха така познатия до сега физически труд.
Информираният и осъзнат човек търси вече нещо повече от просто препитание. Неговият избор вече не се влияе от страха. Със страх можеш да управляваш единствено и само хора, които са на по-ниско интелектуално ниво. Хора с малък избор.
А с пари можеш да управлява единствено и само хора, които са силно зависими от тях. Хора, които не могат да покрият ежедневните си разходи за живот.
Нещо се обърках. Аз само исках да разбера, как да задействам мързеливците си, а ти ми развиваш някакви теории за избори, за епохи, за технологии. Не може ли да ми дадеш някаква стратегия, някаква тактика, която да приложа и да си оправя проблема.
Да, бих могъл, но нито една стратегия няма да сработи. Нито една тактика няма да ти свърши работа, ако не се опиташ да осъзнаеш това, което ти казах. Защото то е основополагащо. Това е основата, върху която ще изградим останалите неща от пъзела.
Хората вече не са онези бездушни същества от миналото. И само бизнесите, които съумеят да осъзнаят този факт, ще могат да имат мотивирани служители днес.
Добре, мисля, че вече започва да ми става ясно. Но какво бих могъл да направя оттук нататък?
Ще ти дам една различна гледна точка, върху която да работиш. На тебе не са ти необходими единствено мотивирани служители. Мисля си, че на теб ти е необходимо много повече. Трябват ти отговорни служители.
Хора, на които да можеш да разчиташ, когато не си близо до бизнеса. Хора, които ще се справят с изникващите проблеми, когато теб те няма. Хора, които са мислещи и можещи, да вземат самостоятелни решения. Хора, на които да се довериш. Така ли е или бъркам?
Да, точно така.
Мотивацията е една малка част от същността на отговорните служители. И сега искам доста добре да разбереш следното.
Отговорността не може да бъде купена с пари. Финансовите възнаграждения и стимулите са важни, но понякога те действат негативно.
Плати веднъж на детето си да изхвърли боклука и след това чакай да го направи без пари. В същото време недоволството от финансовото възнаграждение подкопава и разяжда отговорността. Също така материалното заплащане не е достатъчно силна мотивация, както мислят повечето хора.
То мотивира, само когато други неща са накарали служителят да е готов да поеме отговорност. По-големите възнаграждения дават по-добър резултат там, където вече има готовност, да се работи по-добре. В противен случай то е неефективно и по-скоро саботира целия процес.
И за да имаш отговорни служители днес през XXI-ви век, ти трябва да им позволиш да са част от компанията.
Какво значи да им позволя да са част от компанията? Та те са част от компанията.
Да, физически най-вероятно са, но:
- До колко те са емоционално свързани с бизнеса и това, което се случва в него?
- До колко тях ги е грижа за резултатите, които постига бизнесът ?
- До колко те чувстват своя принос в него?
За да имаш отговорни служители, ти е необходимо, те да чувстват фирмата като своя. А не да имат усещането, че са на работа.
Необходимо е да ги въвлечеш в управлението. Да им позволиш да вземат решения.
Чакай малко, как така ще вземат решения? Аз им плащам и очаквам да си вършат работата, толкова ли е трудно? Те не разбират от бизнес, не могат да вземат решения, та те са само бачкатори.
Да, разбирам твоите притеснения. Нека обясня още малко. Те може и да не разбират от бизнес, но те виждат по-детайлно рутинните процеси в ежедневната работа.
Например: Процесите, през които минава изработката на един продукт, до които всеки ден се докосват.
Защото те всеки ден са в този процес и виждат детайлно какво се случва с него. И ако те не са ангажирани емоционално, те няма да ти кажат за забелязани от тях нередности или начини за подобрения. Те няма да ти кажат, как продуктът би могъл да се направи по-здрав или изработката да излезе по-евтина.
Да ги въвлечеш в управлението и да им позволиш да вземат решения, не значи да им повериш бизнеса. Това означава служителите да могат сами да оптимизират работния процес. Сами да избират методите, с които да свършат своята работа.
Да участват в дискусиите за избор на материалите и консумативите, с които да работят. Сами да подредят магазина или сами да си оформят работния график. Или дори сами да изберат, как да подредят офиса.
Именно това са първите малки стъпки, които ще накарат хората ти, да почувстват бизнеса както свой. Имайки такива правомощия тогава те ще казват:
- Това е моят продукт.
- Това е моята услуга.
- Това е моят магазин.
- Това е моят офис.
- Това е моят клиент.
Когато служителите сами вземат решенията, от начало за по-малките неща, а в последствие и за по-големи, те започват да носят отговорност. Защото това е тяхно решение. Това е техният начин. Това е техният избор.
Те са избрали да го направят по този начин. И тогава те са в пъти по-склонни да носят отговорност, отколкото ако методите им биват спуснати отгоре.
Знаеш ли, че много мениджъри собственици на бизнес несъзнателно са направили служителите си зависими от тях? Направили са ги зависими, защото много държат нещата да се правят само и единствено по един начин – техния.
И когато дойде момент, в който ти не си там и служителят трябва да предприеме някакво действие, да поеме някаква отговорност, той обикновено ти звъни. Защо ли? Ами защото така е научен, той не знае какво да прави. Той никога не е трябвало да мисли, защото ти винаги си му казвал, какво да прави.
И при твоето отсъствие, той се оказва неподготвен. Той е придобил синдрома на заучената безпомощност.
Мисля, че в момента стовари атомна бомба върху мен!!! И какво бих могъл да направя, за да променя това нещо, ако въобще е възможно?
Разбира се, че е възможно. Няма невъзможни неща за търсещите хора. Ще ти разкажа една кратка история. История, която много ясно ще обрисува, какво точно да започнеш да правиш. История, която ще ти разкрие и още доста неща. Стига да успееш да ги разбереш.
Добре, дай да я чуя тази твоя история.
Случката се е разиграла в един завод за дървообработка. Заводът се намирал в малък планински град. Той бил поминъкът за населението и един от символи на града. Почти нямало семейство, от което някой от членовете да не работи там.
Но за съжаление в последните години поръчките на завода силно намалели. Много хора били уволнени, други пък сами напуснали, защото виждали вече неговия край. Те започнали да търсят своето щастие и препитание в съседните по-големи градове.
Някои обвинявали новото време и технологиите, че заменили дървото с пластмаса. Други пък се опрели на факта, че населението на страната не било много платежоспособно и за това не се купували продуктите. Трети пък търсели проблема в работниците. Но истината е, че управлението куцало .
Всеки един мислещ човек знае, че ако един футболен отбор не се справя добре, то обикновено проблемът е някъде в ръководството. В нашата история сценарият бил същият. Генералният мениджър бил уволнен и на негово място бордът от директори назначил млад мъж.
Мъжът бил завършил образованието си в чужбина и решил, че иска да се завърне в родния си град. Искал и да помогне с каквото може отново да заработи поминъкът на населението и съживи спомените на хората.
Той вярвал, че ако съумее да вдигне завода отново на крака, ще напълни отново изоставените къщи и пустите улици, ще вдъхне живот на празни площади.
Мъжът още нямал 25 години, но искрено вярвал, че може да помогне на завода. Той нямал необходимия опит, но желанието му за успех компенсирало този недостатък. Той знаел, че за да съживи отново завода е необходимо първо да открие и реши най-належащите проблеми.
И знаел, че за да ги открие и реши е необходимо да разговаря с хората от завода. И не толкова с борда на директорите, колкото с обикновените работници. И за целта още в първия си работен ден веднага отишъл в производствената част.
За съжаление повече машини вече не работели поради малкото поръчки. Там някъде сред тях забелязал една побеляла от времето коса. Отправил се към нея и с приближаването си видял възрастен човек на около 60 г.
Той бил един от малкото останали работници в завода. А бил там, защото оставали само още няколко години до неговото пенсиониране и не искал да си търси друга работа. А пък и целия си трудов път бил прекарал там.
Новият мениджър се запътил към стареца. Искал да разбере повече за неговата работа и как той вижда случващо то се в завода.
– Какво правиш тук синко – рекъл старецът, когато го видял.
– Аз съм новият мениджър на завода. Тук съм, защото искам да поговоря с хората работещи тук. Искам да разбера повече за проблемите на завода. Да разбера, защо заводът запада и какво бихме могли да направим, за да го вдигнем отново на крака.
Старецът го погледнал с недоумение и му отвърнал.
– Момче, излизай оттук, защото ще си изцапаш хубавите дрехи. А и знаеш ли, че ти си първият голям началник, когото виждам тук от десетина години насам. Големите шефове не идват тук. Те стоят в офисите си пред компютрите.
– Не ме е страх, да се изцапам – отвърнал мъжът. – За да съм в час със случващото се в завода, ми е необходим личен контакт с хората работещи в него, компютърът не може да ми го даде това. Тук съм, защото искам да поговоря с теб.
– Така ли – учудил се старецът. – И за какво искаш да си говорим?
– Бих искал да си поговорим за завода и за целта съм си подготвил няколко въпроса. Иска ми се да видя и твоята гледна точка.
– Добре, дай да ги чуя – казал старецът.
Какво мислиш?
- Защо според теб заводът запада?
- Какво бихме могли да направим, за да съживим поминъкът на нашия град?
- Ако ти беше на мое място, какво би направил първо?
Старецът го погледнал, а очите му едва сдържали сълзите си.
– Синко, знаеш ли, че работя тук от 42 години и никой, никога не ме е питал подобни неща, а още по-малко КАКВО МИСЛЯ…
И нашата история приключва до тук. Отговорите на стареца за момента не са ни необходими.
Когато разговаряш със своите служители, когато искаш мнението им, когато ги питаш какво мислят по даден въпрос, ти съвсем естествено ги въвличаш умствено и емоционално в бизнеса. Правиш ги наистина част от него.
Да, последното решение може да е твое, но искай гледната точка на хората си. Използвай не само техните ръце. Използвай умовете им и те ще са ти благодарни за това. С радост ще дават повече от себе си. Тогава работата няма да бъде просто свършена.
И не казвам, че това ще бъде лесна задача, но гарантирам, че ще си заслужава. Май дълго думата остана в мен. Надявам се, историята да ти е харесала и да ти е била полезна.
Да наистина много ми хареса. Благодаря ти!
И нали знаеш, че нашият разговор ще си остане пълна загуба на време, ако не съумееш да приложиш това, за което си говорихме. Аз те оставям за сега и знай, че аз съм вече навсякъде около теб, стига да имаш отворено съзнание да прозреш това. Защото аз съм новото време!
Сякаш статията стана доста по-дълга от предвиденото. Надявам се разговорът, който ти споделих да ти е харесал. Ще се радвам, да разбера и твоята гледна точка по темата в коментарите под нея.
И ако смяташ, че информацията в нея си заслужава, ще се радвам да я споделиш.
Ако пък се затрудняваш със самото привличане на качествени кандидат, може да свалиш безплатната електронна книга “Перфектният служител” – като кликнеш на бутона по-долу.
Чао и до нови срещи
Краси
