Учи мама, да не работиш !

0 Коментара

От доста време мисля над един глобален въпрос. Чудя се, дали и на теб не ти е минавало през ума следното: Какво ни спира нас българите в своето развитие като нация? Кое е нещото, което понякога ни пречи да мислим и действаме адекватно? Чудя се, дали по някакъв начин не се самосаботираме?

Какво имам в предвид ли? Мисля си, дали нямаме твърде много поговорки и сентенции, които може би вече не работят и никак не са в крак с времето, в което живеем. И именно за това искам да си поговорим в този материал. За една сентенция, трайно настанила се в умовете ни. И по-конкретно в умовете на нашите родители.

Чувал ли си: “Учи мама, за да не работиш” от своите родители? Това е едно послание, което често присъства при взаимоотношенията родители-деца. А как ли това послание би могло да повлияе на твоето бъдеще? На твоята реализация? На твоя мироглед? А кога ли се е появило то? Дали е в сила и днес през 2017?

И нещо много важно, какви ли ще бъдат последствията, приемайки буквално, тези така невинни и изпълнени само с най-добри чувства пожелания? Отговорите на тези въпроси ще се опитамe да намерим заедно с теб в следващите редове. Но преди това искам да си поговориш малко със себе си, защото ние много рядко се сещаме да го правим. Свикнали сме все някой друг да ни определя какви хора сме, какво можем или колко струваме. Затова отдели колко ти време е необходимо и добре помисли на следните въпроси:

Кой съм АЗ ?

Какво искам от своя живот?

Искам ли животът ми да се води от правила и сентенции,или искам сам да измислям такива?

И готов ли съм да пожертвам това, което съм, за да се направя такъв какъвто искам да съм?

Надявам се да си намерил отговорите за себе си! Защото с тях ще формираш един нов мироглед, от който да тръгнеш при формирането на своето бъдеще, относно образование и работа.  Мироглед, от който ще имаме силата да променим нещата, които не ни харесват, спуснати ни от хората и средата около нас.

И нека сега се потопим в същността на това, за което сме се събрали. “Учи мама за да не работиш” е една сентенция,трайно настанила се в българското общество. Това послание е отправната точка на много родители, борещи се с нежеланието на своите деца да полагат повече усилия в своето образование.

А дали освен напътствие към бъдещото развитие на своето дете, с тези думи нашите родителите не показват и още нещо? Не издават ли състоянието, в което се намират те самите в момента?!

Не обрисуват ли индиректно своята работа, своят живот, мислейки, че образованието ще спаси тяхното дето от модела,в който те са попаднали? Един модел, изпълнен с трудности и неволи. Модел, в който думата “работа” е приета за нещо мръсно и гадно. И всячески те се стремят да  предпазят своите деца от нея.

Нашите родители мислят, че ученето ще изгради един по-хубав път за нас – техните деца. И до някъде са прави. Казвам до някъде, защото има една голяма  въпросителна, която ме притеснява. А именно впечатлението, което оставя в мен нашата сентенция. А то е:

Не е важно какво ще учиш, важното е да учиш нещо. Да имаш диплома накрая. Тя ще ти помогне за в бъдеще.

Не знам дали съм прав, или не, но такова усещане се формира в мен.

Говорих с доста родители и по-възрастни хора от мен, относно произхода на нашата поговорка. Открих, че тя се е зародила някъде между аграрната и индустриалната епоха в развитието на страна ни. Моментът, когато хората, работещи на полето под изгарящото слънце са сравнявали своя труд с тези, работещи на високи постове в някоя държавна организация.

Мислейки, че тяхната работа не е работа, щом не е физическа. И едва ли не, те не правят нищо. Да си призная и аз мислех по този начин, докато не започнах да извършвам умствен труд. И разбрах, че той е много по-изморителен от физическия. Защото при физическата дейност, след приключване на работния ден, обикновено ние спираме да мислим за нея. Докато при умствения труд е много трудно да откъснеш милите си от процеса, дори и работният ден вече да е приключил.

Случвало ли ти се е да си говориш с приятел и той да ти заяви, че твоето положение е супер в сравнение с неговото? Да ти каже колко ти е лесно всичко на тебе. И даже си имаме готов израз за това : “Ти си си най- добре!” Или пък ти да се сравниш с приятел?! Това е така, защото всичко отстрани изглежда различно. И  защото хората виждаме само това, което искаме да видим, това което ни харесва.

Често сме свикнали да определяме себе си спрямо другите. Това е едно сравнение, което не ни извисява, а по – скоро ни натъжава и вкарва в състояние на малоценност и недостатъчност. Така е, защото в повечето случаи се сравняваме с тези, които са по-напред от нас. И забравяме да оценим това, което имаме и това, което сме. Винаги ще има нещо, което няма да ни достига. Винаги ще има нещо, което няма да знаем. Приемайки това всичко около нас ще се промени коренно. Тогава ще можем да се погледнем отстрани и да си кажем: “А, бе, аз май не съм чак токова зле, колкото си мислех.”

Та, нека се върнем между аграрната и индустриалната епоха, където университетите в България са били три пъти по-малко от сега. Тогава хората с образование са управлявали тези без такова. По онова време “той е учил, той знае” е било синоним за умен човек. Което е вярно само до някъде. И едва ли не, хората без академично образование са се смятали за по-ниски в обществото.

Тогава образованието е помагало за по-бързата и лесна реализация на някоя висока държавна позиция.  Защото дипломата е била нещо рядко. Тя до известна степен е гарантирала по-добре заплатена работа от тези без нея.

Но нека видим така ли е в момента?! И в какво сме превърнали това мислене днес?! Според мен, ние сме започнали да се борим не за знания и умения, а за дипломи. Често се записваме в университет без никаква ясна идея как това образование ще ни помогне за нашата реализация в бъдеще.

Дори имам и приятели, които намираха някакъв статус в това да учиш в университет. И не ме разбирай погрешно сега! Аз съм ЗА образованието, но съм против това да учим само, за да си добавим още една диплома в колекцията. Тя няма да ни направи по-знаещи и по-можещи. И смятам, че това мислене е превърнало образованието просто в бизнес.

Преди високият пост и материалните придобивки са значели успех за много хора. Сега забелязвам една друга тенденция. Успехът започва да се измерва в това да правиш нещото, което ти доставя удоволствие. Нещо, което си заслужава, нещо, от което има смисъл. И виждам как това се отразява на хората. Как очите им искрят, когато започнат да говорят за това, което работят или това, което искат да направят в живота си.

Все повече хора започват да търсят първо щастие в това, което правят и след това начин да превърнат тази си дейност в доходи. Осъзнали са, че работата е неделима част от техния живот. Преди работа е била просто начин за “изкарване на пари”. Сега вече хората около мен се стремят да направят този процес вълнуващо преживяване, носещо им само необходимите доходи.

“Учи мама, за да не работиш!”Какво се случва когато приемеш тези думи буквално?  

Когато се записах да уча в университет, моите родители, както повечето в България нямаха големи възможности. “Учи сега, ще има да работиш цял живот! Наслаждавай се на тези години от живота си, те ще са едни от най-хубавите ти!” – бяха техните думи. За тях работа беше синоним на нещо неприятно. Нещо, от което искаха да ме предпазят за момента.

И добре, че не ги послушах. Така, още в първи курс си намерих работа и разбрах какво не искам да работя. Какво ме напряга. какво ме задушава. Но познавам и много млади хора, които не започват нищо преди да са завършили образованието си.

Те живеят в безопасната клетка изградена от техните родители. Клетка, в която се чувстваме добре, в която образованието е издигнато на пиедестал. Аз не трябва да работя нищо преди да завърша, в момента образованието ми е най-важно. И след това разбират, че реалността е различна от изградената до момента.

Имам един приятел. Нека го наречем Киро! Киро се бореше за висока позиция в една компания, стъпвайки единствено на своята диплома, показваща неговата квалификация. Той нямаше необходимите знания и умения, но бе решил, че иска да стане шеф. И няма нищо лошо в това. Само, че още на интервюто той отпадна. Защото интервюто се провело под формата на някаква задача, която трябвало да реши. Още тогава той разбра колко много НЕ знае. И съвсем скоро след това той ми сподели, че  отново си е купил няколко учебника, които вече мислел, че няма да му трябват и бе продал .

Когато бях в университета имах колеги, които вече работеха това, което учим. И познай! Те бяха на светлинни години от останалите.

Но имаше и такива, които все още не бяха готови. Искаха да минат и магистратурата си и след това да започнат своята реализация. За много мои приятели това не проработи, както те очакваха. Трупането на диплома след диплома бе просто една илюзия, че след време ще могат по-лесно да се реализират и да изкарват повече пари.

И тази илюзия продължаваше до моментът, когато вече са  решили, че са готови да направят крачката. Решили са, че дипломите вече са достатъчни и са готови да заемат някоя високо платена длъжност или да бъдат нечии шеф. Само, че никой не се интересува от това колко дипломи имаш, а от това какво можеш. А до момента ние само знаехме. Моженето, някак си, не го бяхме предвидили в нашето уравнение на успеха.

И какво се случва когато сме решили, че вече сме знаещи и готови да изпробваме и изкарваме пари от знанията си? Тогава се сблъскваме с първите разочарования. Често рухват и нашите очаквания относно възнаграждението, което смятаме, че заслужаваме. Съпроводено с думите:

Няма да им работя за тези пари. Аз толкова време учих, имам две висшета, а те се подиграват с мен. Те са ненормални.

Понякога настъпва и друго по-страшно разочарование според мен,което все повече хора започват да осъзнават. “Това, което работя не ми харесва. Не ми доставя удоволствие. Работата е хубава, добре платена е, но нещо ми липсва. Май това не е моята работа, не я чувствам.” Познато ли ти е това усещане?  И тогава някой от нас вместо да предприемат действие и да променят ситуацията си, те се превръщат в жертва на своята работа, жертва на шефа си, жертва дори на държавата си.

А промените идват единствено чрез действия. Ако не действаме и не прилагаме това, което знаем, ние сме просто ходещи енциклопедии. И едва ли сме по-добри от Уикипедия или Google, които си имаме в джоба.

Мисля, че с тези редове изчерпахме поставените си въпроси и е време да формираме една нова сентенция.  Сентенция, която отговаря на времето, в което живеем и носеща ни  отговорност за това, което правим с живота си.

Мисли и прилагай това, което учиш, за да работиш това, което искаш.

Надявам се да ти е харесала новата сентенция! И ако си намерил някакъв смисъл в цялата история ще се радвам да я споделиш с приятелите си  във Фейсбук с бутона под нея.  Чао за сега от мен и очаквай още интересни статии!

Редактор: Дина Живковa

Коментари

коментари

Красимир Писков

Виж менюто: За Мен