Чувствал ли си се смазан от работата си? Случвало ли се е да ходиш с нежелание? Запитвал ли си се, защо си в това състояние? Споделяш ли на приятелите си, че мразиш всеки свой работен ден?
Тази омраза прехвърля ли се несъзнателно към хората, които най-много те обичат и с нищо не са го заслужили, а именно твоето семейство? Имаш ли приятели, които са в същото положение?
Говорите ли си за това? Искаш ли при всяка ваша среща ти да си жертва на работния си ден? И да ги успокояваш с думите „споко, твоето не е нищо аз съм по-зле“ и заедно да потъвате в спиралата на отчаянието и омразата към живота.
Дали пък всичко това, вече ти се струва нормално и някак си, си се примирил?
Искаш ли да останеш в това състояние или желаеш нещо повече от своя живот?
Навсякъде ти обясняват как да се мотивираш. Учат те на различни трикове, с които да залепиш скръбта и болката, но знай раната си стои, тя е там. А най-лошото е, че под лепенката тя продължава да кърви. Ти вече не я виждаш, но тя е там и дълбае ли дълбае в твоята същност, докато не те превърне в една куха и лека черупка движена от най-лекият полъх на обстоятелствата.
Има ли ЛЕК за тази болка?
ДА естествено, стига да поискаш. Или може би си свикнал с всичко това?
Често превръщаме болката в своя идентичност.
Толкова много сме се привързали към нея, че вече сме я приели за нещо нормално. И ако се отървем от нея дали ще има за какво да си говорим ?
Ние можем да се излекуваме само и единствено, ако открием симптома.
Дълго се чудех защо така се получава? Къде грешим ние младите българи? Започнах да си говоря с много хора на тази тема и открих интересни факти, с които ще те запозная сега.
Момчето от фитнеса:
Аз:” Здрасти, защо работиш тук?”
Той:” Много обичам да тренирам и също да показвам на другите как да го правят правилно.”
Аз:” Супер, сигурно учиш в НСА за треньор?”
Той:” Не, уча в Софийския – история.”
Аз:” !!!!!!!!! Защо за бога учиш това?”
Той:” Родителите ми така поискаха.”
На път за Пазарджик с момичето от групата за споделено пътуване.
Аз:” Разкажи ми малко за себе си. Какво учиш? Работиш ли нещо?”
Тя:” Аз уча за стоматолог, но работя почасово в една фирма за директни продажби, защото много обичам да продавам и да си говоря всеки ден с много различни хора.”
Аз:” Как така учиш стоматология, а работиш като продавач – консултант ?”
Тя:” Половината ми фамилия са стоматолози и лекари.”
А ти имаш ли? Имаш ли познати или приятели в подобна ситуация? Смяташ ли, че ако младата дама стане стоматолог ще бъде щастлива?
Дали всеки ден ще бъде изпълнен с трепети и задоволство от свършената работа? Дали бъдещите й пациенти ще усетят нейното безразличие, към това което прави? Колко ли доволни ще са те?
И с какво желание смяташ, че младото момче ще отиде на работа, ако стане учител по история?
Ще може ли той да придаде стойност и ентусиазъм на своите ученици?
С каква увереност той ще говори за предмета си, ако сам не вярва в него?
И тук искам да подчертая нещо изключително важно.
Нашите родители и семейство винаги ще искат най-доброто за нас. Те са хората, които просто искат да бъдем щастливи. Те се стремят понякога да отпечатат техния модел на щастие върху нас, защото смятат, че все още сме твърде малки и неопитни сами да вземем важните решения в нашия живот.
Ние не трябва да ги съдим и упрекваме за това, че искат тяхното дете просто да успее в живота. Трябва да сме щастливи, че са до нас, защото не всеки ги има. Лошото е че, те нямат нашите мечти, имат различна визия за живота и не чуват думите на сърцето ни.
А сега ще ти разкажа какво си „сътворих“ аз, с помощта на моите приятели. Тогава още не знаех, какво искам да уча или работя. Живеех в едно село Черногорово, което е близо до Пазарджик и просто усещах, че вече ми е тясно там. Исках да постигна нещо, но тогава все още не знаех какво. Исках да има смисъл от мен.
Записах се в УНИБИТ, специалност „Информационна сигурност“.
Много често ние си мислим, че колкото по-интересно и сложно звучи нашето образование, толкова сме по-умни.
Това лъжливо усещане се засилва все повече, когато споделим какво сме записали да учим с нашите приятели и бившите съученици. И те „браво, звучи много добре“! А ти вече си с усмивка до ушите – „голямата работа“. Ала в същото време си нямаш и на идея за какво става въпрос. Изпитвал ли си го това чувство?
Тук се получи малък бонус към ректорите на университетите, как по-лесно да привлекат повече студенти в своя университет. 🙂
А как продължава статията, ще можеш да прочетеш от тук.
Ще се радвам да споделиш какви размисли нахлуха в главата ти от прочетеното до момента. Направи го в коментарите по-долу. Сподели статията във фейсбук, ако смяташ, че с нея можем да помогнем на повече хора да открият, защо са демотивирани на работа.
